Много ми се иска да се научим да емпатизираме повече. Да разбираме, че на света има различни хора, в различни ситуации и с различна мотивация, и че дори и да не сме съгласни с техните възгледи, стига да не са човеконенавистни, трябва да ги уважаваме.
Много ми се иска да разбираме повече значението на контекста. Всяко човешко действие, всяко число, всяка статистика е в конкретен контекст. Неразбирането на контекста е в основата на всяка манипулация, претендираща за „когато фактите говорят ...“
Много ми се иска да покажем на децата си връзката между наученото в училище и живота. Да разберат, че задачите за басейни намират приложение всеки ден, независимо дали става дума за улично движение или капацитет на здравната система. Да знаят, че прогресиите не са измислени от скучаещи математци и с тях може да се описват различни явления, включително епидемии. Да осъзнават, че пораженията в една катастрофа зависят от обмена на енергии, а кинетичната енергия (m.V2)/2 зависи линейно от масата и квадратично от скоростта. Много ми се иска и ние възрастните да си припомним защо сме ходили на училище.
Много ми се иска в ежедневието да ценим малко повече експертите, да осмисляме по-добре аргументите и данните. Да се влияем повече от силата на разума, а не от силата на гласа и от гласа на силата.
Много ми се иска да не сме такива тарикати. Тарикатлъкът, вече не е оръжието на онеправданите, а най-обикновена простотия съчетана с егоизъм.
Много ми се иска да уважаваме повече правилата, дори и да не сме съвсем съглани с тях. Да разбираме, че те са форма на комуникация без която обществата биха се върнали в джунглата. Да знаем, че правилата могат да бъдат променени, но само по съответния начин.
Много ми се иска да подобрим начина си на общуване. Да се научим да слушаме повече. Да слушаме, за да разберем, а не за да репликираме. Да говорим по-малко и да казваме повече.
Много ми се иска епидемията да ни научи да ценим повече личното пространство във всичките му аспекти.
Много ми се иска да подлагаме по-често на съмнение собствените си преценки, да си даваме сметка, че е възможно да грешим, колкото и невероятно да ни изглежда в дадения момент. Да си даваме сметка, че всички можем да станем добър пример за илюстрация на ефекта Дънинг-Крюгер – трябва само да си „повярваме“.
Много ли искам? Не мисля, че е много.
